Top Artists | Agency

Обратно в Новини

Любо Киров - отвътре навън

20/08/2017

Този разговор можеше да е монолог, ако не го прекъсвах от време на време. Защото той е такъв - винаги се пали, когато говори за нещо, което обича. За музиката, за Господ, за любовта. И е такъв откакто го познавам. Последните 4-5 години обаче добавиха към личността му още нещо, което може би за другите е незабележимо, но близките му не могат да не отбележат - пълната увереност, че да си тук и сега има смисъл. Дали това се случи след участията му в музикалните формати, в които напълно заслужено застана на скамейката като жури или след препълнената зала 1 на НДК, в която всеки един човек знаеше всяка една дума от песните му? Или пък, много по-вероятно това да се е случвало малко по малко, с натрупване, с признанието на хората, които го харесват, а и на тези, които не го харесват толкова. В този разговор звучи така, сякаш е стигнал върха, но и двамата знаем, че пътят е безкраен и че в крайна сметка само пътуването е важно. И то започва единствено отвътре навън.

  

Много различен ли е Любо от това, което беше в Те и след това? Питам те, защото ти сам разграничи периодите. 

Много. Любо в Те разпределяше отговорността на това, което се случва на сцената и в музиката между четири човека. Така например ако нещо не се е случило както трябва, вината е разпределена между четири човека. И това беше много удобно, между другото. 

Общата отговорност, ничия отговорност…

Точно така. Големият старт след бандата ме накара истински да проследя мечтата си. Защото едно време като дете, когато съм мечтал да бъда музикант, изпълнител, човек на сцената, съм си представял сам да поемам тази отговорност. И много често не съм вярвал, че ще успея. В онзи период много хора казваха, че винаги ще бъда с група, че съм от така наречените групари и че сам няма да се справя. Ето че аз разбих този мит за "групарите". Но знаеш, винаги хората "виждат" повече за теб от теб самия.

И е много важно да разбереш, че твоята визия е по-важна за тебе, а не тази на хората или на критиците, които определят кой докъде ще стигне.

Много ми харесва, когато казват - "Той ще стигне дотук и повече нищо няма да направи". И сега, с днешна дата е малко все едно си ги прецакал. Защото се е случило много повече, отколкото те са ти "предсказали".

Колко пъти си чувал "Не", "Няма да стане", "Не ставаш"...?

Десетки пъти. Стотици пъти. Особено в нашето време, в което до теб могат да достигат десетки хиляди коментари, сигурно съм ги чувал тези неща хиляди пъти. С всеки е така, с всеки изпълнител. Хиляди хора постоянно казват какво ще стане и какво не. Така де, хубавото е, че накрая така или иначе правя това, което на мен ми харесва, напук на очакванията на хората и мисля, че това е нещото, за което сме родени. Да правим избори. Да сме въпреки ситуацията, а не в нея. Човек е изпитван през цялото време колко се обича. Защото това е част от любовта - да направиш нещо повече, отколкото очакват от теб. Това означава, че обичаш себе си и си вярваш. В оня, хубавия смисъл на думата. Не знам колко ни учат на това в българските училища, но често чуваме лафа: "Той много си е повярвал." Сякаш това е нещо лошо. Докато в други култури децата първо ги учат да си вярват и да отстояват мечтите. При нас е малко "Ти недей толкова да си вярваш", малко да се смириш. Като смирението те го разбират малко като нищо да не правиш, за да угодиш на всички.

Ако трябва да угодиш на всички, това означава ти напълно да се изгубиш.

Та, аз не само че не се изгубих в тези си решения, ами направих нещо повече от "очакванията". Защото те предвещаваха Любо без групата да се провали, други казваха, че "Той ще си остане на клубно ниво", всякакви неща съм чувал. Е, аз не съм останал на клубно ниво, защото правя големи концерти. И съм от малкото, които продават билети и концертите в повечето случаи са SOLD OUT. И то в големи зали. Тази година също съм планирал голям концерт в НДК през ноември, сега след няколко месеца и в Летния театър във Варна. Започва онова важно движение за музикантите, в което трябва да се правят концерти. Всички го говорехме преди години, но сега кой прави концерти - аз, Графа и Веселин Маринов. Колкото и да лаят някои хора, продаденият билет няма нищо общо с лайка във ФБ. И мисля, че това вече се разбра. 

Ще пееш и песни от периода ти с групата. Дълго ли преживява раздялата с Те?

Аз не преживявах решението си като вярно или невярно да напусна. Просто беше трудно да зацепи колелото да бъда възприеман като самостоятелен изпълнител. Но не съм подлагал решението си на съмнение, защото аз това решение съм го взимал в продължение на предните три години. Това беше едно търпение във времето. Не съм се махнал изведнъж. Това са решения, които колкото и пъргави да изглеждат отстрани, се взимат от нормално интелигентни хора. Интелигентни хора в избора, де.

Защото вече в цялата страна има много интелектуалци и малко се объркваме кой е интелигентен и кой не.

То това е и друга тема - кое е интелигентното, кое е умното? Кои са умните и красивите? Тези, които лаят срещу други с различно мнение или тези, които искат да оправят държавата, пък не могат да помогнат на майките си вкъщи? 

Ти от кои си? Какво правиш ти, за да бъде мястото, на което живеем, по-добро?

Аз вярвам, че големите революции се правят персонално с това, което можеш най-добре. А не с говорене как ще направиш нещо евентуално с други хора.

Защото в момента сме заобиколени от голямо лаене кой не прави добре нещо. Бих попитал тези, които предимно коментират: "Кажете какво направихте вие добре? Защото вие се борите вие срещу статуквото, а се превръщате в статукво от мрънкащи хора. Ти си вече статукво на мрънкащия човек, който нищо не прави, но има "големи идеи".

Идеите са много хубаво нещо, но аз винаги съм подкрепял хората персонално. Подкрепям хора, които познавам. Подкрепям приятели, имам приятели в политиката. Аз самият не съм политически обвързан като членство в някоя партия, но мога да си дам гласа за някого, когото познавам. Ами, ти дори в библейски план ако не можеш да помогнеш на близките си хора, как тогава ще помогнеш на тези, когото не познаваш? Малко се минаха всякакви граници да се обобщават и демонизират общи групи от хора или личности, които в крайна сметка никой не познава. Плюят се дадени политици или хора на изкуството и културата, или популярна личност, като не си дават сметка, че е много лесно така да обобщиш кой става и кой не става. Хората остават много учудени, че често популярните личности са по-умни от другите. И колкото и да се котира митът, че щом си известен, значи си глупав или нещо се е случило с връзки, това отдавна не работи.

Или работи за ден-два. Особено в сферата на изкуството няма как да лъжеш голям брой хора в продължение на 10-20 години. 

Да, никой не може да стои 15 години в това, което прави и да е успешен с връзки. Пък и хайде първо си оправете собствените личности, пък после правете световни морални революции. А има и нещо друго - статуквото на мрънкащите е голяма досада. Аз се разграничих отдавна от тази ситуация. 

 То и във вашите среди има доста мрънкащи. 

Да, дори в музикантските среди има страшно мрънкане. Не мога да сетя обаче кога политическата и икономическа обстановка са пречели на големите творци в световен план. Дори по-скоро изкуство се е правело най-много когато е имало бунт, недоволство.

Изкуството никога не е зависело от политиката и икономиката, поне в личен план за артиста.

Някой ще каже, че можем да поспорим и това е така. Но дори в мирно време артистът има своите борби. И тази борба не се дава случайно, а се дава, за да се справиш. И ако сочиш някой, който се справя, за виновник за твоя неуспех, трябва веднага да си направиш ревизия. Моментално. Защото това не е вярно. 

Обиждаш ли се, ако те посочат за такъв виновник?

Не, не се обиждам. Става ми мъчно, става ми кофти, става ми болно. Толкова хора знаят какво си направил и толкова неща сме направили заедно в някакви определени моменти, бутали сме и сме разбутвали ситуацията, за да стъпим, да направи път за някой друг, който върви по него и накрая някой казва "Ние се дразним, че ти успя". Друг е въпросът, че  веднага ще се коментира: "Какво пък толкова е успял?". Ами, аз казвам, че съм успял. Така се чувствам. Аз правя това, което искам. И така аз определям успеха. 

Харесва ми, че имаш самочувствие. Не обичам излишната скромност. 

Вече не ми е интересен този популизъм със скромността. Знаеш, изкуството е много относително. "Харесвам" и "не харесвам" е едно нещо, "успявам" и "не успявам" е съвсем друго.

Критерият за успех ние го знаем. И той е да можеш да си позволиш да правиш само това, което обичаш.

Това е успех. Това е лукс в наше време. Другото  не е успех. "Аз съм голям музикант, но нямам работа като такъв" не е успех. Това е мъка. И не означава, че като си много талантлив, задължително трябва да си успешен.

Аз вярвам, че ако си много талантлив и работлив, и ако прибавим още няколко черти на характера, които работят в твоя полза, успехът е неизбежен. И късмет, де…

Видя ли? Не можа да изключиш таланта от другите две неща - от характера и работливостта. 

Ти по-свободен ли си без групата?

По-свободен съм сега. И то не, защото съм сам и съм без група. Сега дори бачкам с много по-голяма банда, с повече хора отколкото преди.

Свободата не е да се измъкнеш сам. Свободата е да не ти пука кой какво очаква от теб.

След като много хора недоволстват срещу теб, ти ставаш още по-свободен. Защото това е тяхната примка. Примката на недоволния, хвърлена към другите, всъщност се стяга на неговия врат. 

Можеш ли, гледайки някой млад български изпълнител, да определиш дали той ще устои на времето. Дали въпреки всичко ще има дълголетие на сцената?

Ето, сега ще разбереш какво е различното при мен. Вече се опитвам да не правя това, което другите правиха с мен - да ми поставят лимит "Той ще стигне дотам или дотам". Не бих си позволил да поставям граници дори от моя гледна точка, от моя опит и критерии. Никога не си го позволявам, защото знам колко мога да бъда изненадан. Гледаш добрите неща в този човек, гледаш възможността да се получи, а не възможността да не се получи. Затова Жана беше победител в моя отбор в Х фактор. Колко неща се случиха оттогава, колко хора мислеха, че тя няма да остане… Е, тя остана. Still Standing. Колко пъти съм го чувал и за себе си: "Е, сега се самоуби!", "Е, това му беше за последно" и какво ли още не. Но - изненада! Тук сме. И тогава, в началото с Жана, може и да съм си помислил докъде може да стигне тя, но ето че се изненадвам. Всеки трябва да стигне там, накъдето е тръгнал. Дори често съм говорил с хората на моята възраст: "Спомнете си не каквото мечтаехте преди 10 години, спомнете си какво си мечтаехте на 12-13 години и ще разберете къде искате да стигнете." Аз например исках да бъда на сцена, на каквато виждах Майкъл Джаксън да пее.

Хубаво е на 12 да знаеш какво точно искаш. 

АЗ не съм го търсил тогава, то е било извън мен това, повече от мен.

Има хора, които цял живот търсят пътя си, призванието си. 

Това е хубаво. Ние друга работа нямаме в тоя живот. Животът ни е даден именно за това търсене. Ако не правим това, се превръщаме в машини за фекалии. 

Страх ли те е от възрастта, притеснява ли те?

Тази година ще стана на 45, това си е сериозна възраст. Като малък си представях, че 45 годишните изпълнители веднага трябва да приключат с кариерата и да се приберат в старческите си домове (смее се). Но всъщност изкуството него няма нищо общо с възрастта, с материално поставените ограничения. Защото ако има какво да казваш, може и на 90 да го направиш. Има го и обратният вариант - и на 90 да не можеш да кажеш нещо по-смислено от 12-годишно дете. Много е объркано, защото душата няма възраст. А ако е вечна, тя трябва да е вечна в минус и в плюс. Ако е вечна, тя идва от вечността, минава през тялото за малко и продължава пак във вечността. Като казвам "продължава" това не е подходящ термин за пътя на душата, както и "напред", "назад", "нагоре", "надолу" и "надясно". Вечността не е триизмерна, тя е навсякъде. Мен Господ ме учи на това, че е смешно да сме притеснени от физическата възраст, тя е секунда във вечността. Така че първо, не съм притеснен от възрастта си и второ, смятам се за благословен, че мисля по този начин на тези години.

Е добре де, ще откажеш ли да си в тялото на 20-годишния Любо?

Да бе, ще откажа! (смее се) Да не те боли старият счупен крак не лошо. Но пък ако не да си счупиш стария крак не можеш да направиш доста от анализите, които в момента ти вършат работа. 

Като заговорихме за Господ и вечността, наскоро си представях как човек си отива от този свят без страх, с всичките грехове, които носи. Възможно ли е да умрем спокойно?

Ако си вярващ, знаеш, че Господ е бил тук и е взел всичките ни грехове. Затова си спокоен. Ако не си вярващ, не си задаваш тези въпроси (смее се). Но щом питаш - Той, когато е бил тук, е взел всичко върху себе си. Всеки наш грях. Както един родител може да поеме цялата вина вместо детето си, за да живее то.

Затова Господ казва, че най-голямата любов е да дадеш живота си за приятелите, не за партията, не за асоциацията на музикантите, а за хората до теб.

Любовта се доказва първо там. Не може да я докажеш в общ план. Трябва да започнеш първо с теб, с някой до теб, със семейството си, с приятелите и после това да прерасне. С човека в огледалото трябва да започнеш. Много хора се заблуждават, че ще променят нещо, като започнат със събиране на подписи. Така няма да стане. В съвършенството се влиза по вяра, не по дела. Така че не се притеснявай. Ти можеш да ги предадеш тия грехове, да кажеш: "Аз вярвам, че Господ е взел моите грехове върху себе си". Представи си това каква свобода дава. Тогава ти си свободен да направиш това с някой до себе си. Ето, децата ти го доказват, чрез тях можеш да се докоснеш до част от същността на съвършена любов. За това са дадени децата, а не да продължават рода в материален план. Не е това смисълът  на "да оставиш нещо след себе си". След себе си можеш да оставиш само и единствено любов. 

 Ти какво искаш да оставиш? С какво искаш хората да те помнят след 100 години, да речем?

С това, че съм говорил за Господ. 

Наистина ли? Мислех, че ще посочиш някоя песен. 

Не, не ме интересуват песните. Ако те са накарали някой да потърси и да тръгне в тая посока и да си задава въпросите, за които сега се разпалих и говоря, това ще е най-големият успех. Защото ако изкуството не води натам, то е абсолютно безсмислено, то е самоцелно. Мисля, че всяка форма на изказ би трябвало да ни води до Бога. 

Усещаш ли тази любов, съвършената, за която говориш, да се случва между теб и публиката ти?

Да, и тя е причината тези хора да се връщат, така си мисля. 

Според мен има хора, които са те гледали поне 30 пъти на сцена. 

Да, и това нещо е извън мен. И аз си го мисля - тези хора са ме гледали 40 пъти. Защо им е, какво толкова, какво повече съм изпял днес? Значи се случва нещо извън мен, нещо повече от това просто да пея. Тази обмяна на емоция, на енергия в духовен план, се случва извън нас. И не, не съм на духовна конференция на моите концерти, там пея песните, в които се говори за любов, в които често съм визирал Господ, но аз нямам силата да владея толкова хора. Това се случва отвътре навън. Никой никого не владее, защото ако беше така, нямаше да е честно. Тогава щяхме да сме изгубили избора. Господ ни дава възможността да имаме избор, а някакви хора говорят как някакви други хора владеели трети хора. Не е вярно. Всеки е роб на собствения си затвор, който е направил сам с мисленето си. Никой не те владее.

Отвън навътре не можеш да бъдеш завладян.

Отвътре е единственото робство.

Сигурно и на 10-ти в София лайф клуб няма да има непознати за теб лица. Твоята публика е доста вярна. 

Толкова приятно изненадан съм, че няма място. Клубът се оказа тесен за хората, които искат да дойдат. За 5 дена изчезнаха билетите. Дано да им бъде приятно. 

Какво е това "Най-доброто от Любо Киров"? Прилича ми на официално затваряне на една страница, да не кажа на една глава, за да отвориш друга. 

Това е целта. Този събран албум ще затвори един период, за да започна да правя съвсем нови неща, да стартирам друг музикален проект. Сега мисленето и свободата ми са по-различни. Свободата ми е по-голяма, увереността ми е по-голяма и моженето и мотивацията ми са повече от всеки друг път.

 

 

/interview.to/